"Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание... Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население". Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,' плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!" — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!..." „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин." А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени" богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят. Казвам всичко това само от тая гледна точка, че ние все пак умеем да компенсираме „деликатността" си пред Европа и просветения си европеизъм, когато сме си у дома, щом Европа не ни гледа, пък и да гледа — не разбира руски. А България — ами че то си е у дома. Ние сме тръгнали да ги освобождаваме, значи все едно сме си вкъщи, те са наши. Той си има там градинка, имотец, та тоя имот е все едно мой; естествено нищо няма да му взема, понеже съм благороден човек, пък впрочем нямам и нужната власт, но той все пак трябва да го усеща и да ми бъде вечно признателен, защото след като вече съм там, всичко, което той има, все едно, че съм му го подарил аз. Отнел съм го от угнетителя турчин и съм му го върнал. Той трябва да е наясно... Пък да излезе, че никой не го потискал – обидно, нали?".
"България е мястото!", казва Силвестър Сталоун в новия промо клип на Министерството на туризма. Не се уточнява обаче място за какво - за екшън, за евтина работна ръка и добри кино декори, както и приятелски настроени местни хора или за нещо друго. Залязващата екшън-звезда заедно с още пет подобни са героите, които "не просто рекламират България, а показват личното си отношение към страната ни като място, което трябва да се види и усети". За неговото създаване не са инвестирани държавни средства, хвалят се от Министерството, което през годините похарчи милиони за нелепи рекламни кампании спрямо които новият клип е стъпка напред. Видеото е дело на публично-частно партньорство с Nu Boyana Film Studios, които великодушно били предоставили кадрите за видеото. Затова и прилича на реклама на Nu Boyana като дестинация за правене на кино, а не на България като туристическа дестинация. Твърди се, че новият клип изцяло променял начина, по който да се говори за страната ни, но липсват кадри от черноморието, нестинарки и таратор. За сметка на това има изобилно визуализиране на София т.е. София е България. Накратко - ако сте продуцент и кинаджия, тази реклама е за вас! :)
P.S. Тук можете да видите целия оригинален филм посветен на София :)
Документален филм - реж. Ирина Недева и Андрей Гетов
Да прекрачиш границата - не само държавната граница, но и границата на поносимостта. Едно пътешествие отвъд забравата близо двайсет години след насилствената промяна на имената (1984-1985) и масовото изселване (1989) в република Турция на стотици хиляди български граждани - етнически турци.
сценарий - Даниела Горчева оператор - Любен Бързаков музика - Йозгюр Ялчъ и група Кара Гюнеш звук - Мариана Вълканова монтаж и постпродукция - Андрей Гетов и Симеон Цончев продуцент - Център за култура и дебат Червената къща
Японската кампания на Памперс (P&G) Pamper’s “Mom’s 1st Birthday” взе наградата ACC Bronze на 55-ото издание на ACC (All Japan Radio & Television Commercial Confederation) CM Festival. Агенцията е Бейкън комюникейшън, бивши представители на Лeо Бърнет в страната на изгряващото слънце.
Предлагайки маркетинг за маркетолози, Adobe задава този въпрос в новата си рекламна ребранд кампания "Metrics, Not Myths", предавайки много точно и с голяма доза хумор онзи момент когато сте готови да стартирате кампания, но клиентът се сеща за нещо в последния момент, дава нови изисквания и така променя посоката и омаловажава усилията ви. Новото предложение Adobe Marketing Cloud (AMC)е предназначено за уморените от твърде много маркетинг данни маркетолози, помагайки им да правят по-мъдри и информирани решения.
Как буквите стават думи? Как думите стават изречения и на свой ред оформят стих или разказ? Как всеки от нас е част от обща история? Ще потърсим отговор заедно с младите български поети Белослава Димитрова, Яна Пункина, Галина Николова, Манол Глишев и Милена Ганина-Попова, за да усетим взаимодействието между думите и тъмнината, усещанията и тишината, творческият импулс и образите, които изплуват във въображението ни. Ще творим заедно и ще бъдем съпричастни един към друг, усещайки че цялото е повече от частите си. Събитието е част от формата „Диалог на тъмно“, в който незрящи са водещи на събития провеждани в 100% тъмнина. Вдъхновението ще бъде подкрепено от музикални и вкусови акценти - специална селекция от вина и мелодии в тъмното. Очакваме ви! Минимален вход 12 лева, който се заплаща на място. Местата са ограничени - 24. Всички приходи от събитието ще бъдат използвани с благотворителна цел от Фондация Синергия за серия от събития от платформата "Диалог на тъмно" в България. За участие в събитието е необходима регистрация на: synergiabg@gmail.com или тел. 0883 77 77 10 Дата: 3 юли 2015 г. Място: Кулинарно училище Amuse Bouche, ул. Кораб планина 8-10, кв.Лозенец, гр.София Час: 18:45 ч. - 21:00 ч.
Александър Калчев от DDB Paris е авторът на великолепната реклама на Maille, която ни напомня, че всяко ястие крие спомен, а всеки спомен има вкус. Историята започва с Трапезата - "мястото където започват всички истории. Моментите, които създаваме заедно около трапезата, историите които споделяме. Защото когато вечерята приключи, идват спомените. Спомените, които ни свързват. Спомените, които остават..."
Advertising Agency: DDB, Paris, France
Creative Director / Copywriter / Art Director: Alexander Kalchev
Ето още няколко примера от работата на Александър Калчев
Какво се случва когато едно голямо семейство реши да яде само органична храна?
Шведският институт за изследване на околната среда (Swedish Environmental Research Institute IVL) провежда задълбочено изследване, което си поставя за цел да проучи какво се случва с тялото ни когато ядем само чиста храна, а не конвенционална от магазина или хипер-маркета. Резултатите са недвусмислени - значително намаляване на пестицидите в тялото и общо подобрение на всички телесни показатели. Оказва се, че макар и по-скъпа, органичната храна е в пъти по-полезна и здравословна от конвенционалната. Купуването на по-скъпа от обичайните цени и намаления в кварталните магазини фермерска продукция е инвестиция както в собственото здраве, така и в здравето на земята, която не се обработва с пестициди.
Какво се случва когато се свържат ултразвуков ехограф и 3D принтер? Татяна е бразилска незряща майка, която се среща с бъдещия си син Мурило още преди да се е родил.
Вижте как:
Източник: Huggies Brasil
В България Фондация Синергия работи активно в сферата на социалното предприемачество на хора със зрителни увреждания и организира ежемесечни събития "в Тъмното" по модела и методите на немската платформа "Диалог в тъмното" - дегустации, вечери, презентации, екипни обучения, коучинг сесии и др. На тези събития основен акцент е смяната на местата - зрящите биват водени от незрящите в пълна тъмнина. Така участниците разбират, че в тъмното всички са равни и най-важното нещо са доверието, докосването и диалога, все неща, които по един или друг начин липсват в съвременния начин на живот, който е доминиран от рационалността, визуалната култура и технологиите за сметка на интуицията, вслушването във финните нюанси на сетивата и реалният човешки контакт.
Черно мастило от бели дробове - това е посланието от кампанията против тютюнопушенето на Thai Health Promotion Foundation. За целта е използвано мастило направено от белите дробове на починали пушачи, които са дарили органите си.
Вижте видеото и добре помислете дали да продължавате да пушите:
Недвусмислената "Песен за Държавна Сигурност" се изпълнява от великолепния глас на Евгени Душанов, който около промените през 90-те години на миналия век емигрира в САЩ и остава сравнително неизвестен като естраден певец от ранга на големите имена на българската естрада от 80-те и 90-те, Илия Ангелов, Васил Найденов, Етиен Леви и др.
Музика: Бенцион Елиезер Текст: По стихотворението на Павел Матев "Песен за мълчаливия подвиг"
Кевин Спейси е лицето на новата реклама на марката, която е известна в България повече с логото си, отколкото с автомобилите си. Publicis Conseil са решили, че обичайният заподозрян е подходящото лице за темата “Make your Time Great”, докато сякаш преминава със своето Renault Espace през кадри от филми, в които е участвал. Пътуването и преминаващите картини наподобяват на филм, а актьорът е всъщност самият себе си и просто шофира. Качествата на Спейси кореспондират с тези на автомобила - непретенциозен външен вид, интелигентност и винаги на точното място и време. Завършващият кадър е добре подбран - панорама, мост, слънце, море и простор. Играта на думи Спейси-Espace също не е случайна :-)
Докато по върховете на Фолксваген текат управленски промени, рекламната агенция Mangan Berlin пусна промоционално видео за лизинг на прословутите возила. Концепцията стъпва върху феномена на споделянето на изображения с котенца в социалните мрежи. В този спот котките за изиграни от хора, а посланието е смело: “You don’t have to be a cat to get on the Internet. And if you want to drive a Volkswagen, you don’t have to buy one.”
Колкото по-информирани сме, толкова повече стереотипите и предразсъдъците се увеличават. Клишетата уверено настояват - американците са дебели, защото ядат хамбургери, италианците приказват непрекъснато, а спагетите са удобни за говорене с пълна уста. Англичаните са стилни, любезни и обичат яйца, може би защото жълтъкът им напомня на слънцето, което виждат рядко на дъждовния Остров. Французите обичат с устата си и не проускат да слагат там и кроасани. В Япония пък на почит са йерархията, минимализмът и сушито. Фотографът Jonathan Icher се е вдъхновил от всички тези културни стереотипи за фото-сесията си Fat Flag, която ме кара да се замисля как ли би изглеждала представена България? :)
Ирина Наджи е родена в Русия, учи "Изкуства и архитектура" в Санкт Петербург, омъжва се за Махер Наджи и през 1994 г. се преместват да живеят в бежански лагер на Западния бряг. Ирина е дълбоко впечатлена и вдъхновена от палестинското културно и естетическо наследство и се заема с рисуване и творчество. Понастоящем твори и преподава в Обществен център за подкрепа в ивицата Газа, Палестина.
"Паметта винаги се нуждае от поне 2 измерения, за да е в пълнота. В структурно отношение това са времето и пространството. Търсенето на изразност на идеите предполага овладяване на детайлите, на пространството, а овладяването на времето предполага преодоляване на материалното отражение и търсене в сферата на чувствата и колективната памет, 2 елемента, които не могат да бъдат преместени и да изчезнат."
- Често ли се обвинявате за това, което сте направили или не сте направили?
- Знаете ли, може да се виниш всяка минута. Защото този поток от чувства, мисли и емоции, който клокочи в нас, е много силен. Вероятно и моята вина - също. Приблизително може да се обясни така: ако аз бях по-добър, и наоколо щеше да е по-добре. Но така не бива да се мисли. А трябва да се мисли, че ако аз не съм добър, това влияе наоколо и затова трябва да се стремя към противоположното. Колкото по-близо до себе си търсим грешките, толкова по-добре. Как беше казано - че виждаме сламката в очите на другия, но не гредата в нашите.
- Но това е трудно.
- А вие знаете ли колко е трудно да станеш пианист? От дете трябва да се занимаваш всеки ден. Само тогава ръцете ти започват по малко да се движат. Това е толкова работа! Човек дори не може да си я представи. В консерваторията никой не те учи на това. Въпреки че би било много важно да се знае. Има хора с вроден талант за това. Някой цигулар, който може да плаче на цигулката. И това не е някаква изкуствена хватка, той действително "се самозаличава" в музиката. Великият художник може някак да прозре истинското положение на нещата. Наистина не знам дали това, което говоря, е разбираемо.
- Но нали колкото е по-голяма личността, толкова по-трудно е тя да бъде отречена или забравена?
- А какво е личността? Ето, например, Савел. Той е бил силна личност, жестоко е преследвал християните, бил е ревностен гонител на християните. Но после внезапно чува глас, който казва: "Савел, Савел, защо ме гониш?". И тогава става апостол Павел. И силата на личността му се запазва, но изведнъж тя придобива положителен знак. Той получава животворна сила. Същият човек, същите сили, но ценностите му се променят. Както е казал Лев Толстой в своите "Изповеди": "Всичко, което по-рано беше дясно, сега стана ляво, а всичко, което по-рано беше ляво, стана дясно." Обърнало се е като монета. И такива колебания се случват с нас всяка минута. Дори можем да ги измерим със сеизмограф. Само дето ние не го приемаме толкова сериозно. Същото е и с музиката. При този, който свири на сцената, работи същият сеизмограф. Понякога изпълнителят се потапя в истинската музика без никаква показност. А понякога си мисли: "Сега ще им покажа, сега те ще ми ръкопляскат, защото свиря по-добре от Рихтер." И може да стане така, че нищо да не излезе; че заради този тщеславен порив той да забрави всичко и никого да не убеди. Но понякога излиза и така, че той се отказва от себе си, сякаш никога не е съществувал...
- В руския език има такава дума - смирение. Важно ли е това за музиканта?
- Разбира се! За всеки човек е важно. Пред кого ще се хвалиш? Сам Павел е казал: "Мога да се похваля само със своите недостатъци". Вероятно не бива да се говори на тази тема така, както аз говоря, защото нямам за това качества. Само на някого може да му се стори, че знам нещо. Понякога съм го чувал и чувствал. Но с този тип разговори трябва да бъдем много деликатни, особено пред други хора. Защото нямаме право да говорим за това. И естествено, хората съвсем правилно могат да кажат: "А защо той постъпва така, след като говори по този начин?". Трябва да се прави, а не да се говори.
- Но на мен ми се струва, че е важно не само да знаеш. Важно е и да говориш.
- Правилно. Но вие не можете да си представите колко губи човек, когато говори за това. Такива разговори наистина идват от дъното на душата. Например, когато надникнете в някое гнездо, където има яйца, само от дъха ви птичката-майка напуска гнездото. Тя чувства, че тук вече нещо не е наред. И децата й загиват. Така е и с тези теми. Понякога споделяш с друг човек нещо интимно и се връщаш вкъщи с чувството, че си направил нещо непозволено. И започваш да плачеш. Защото си засегнал област, която не трябва да се обсъжда публично.
- Налагало ли ви се е в съветско време да криете вярата си?
- Не бих казал, че имаше какво да се крие. Не бих казал, че бях световноизвестен вярващ. Просто не съм правил декларации. Но написах музика върху религиозни текстове и предизвиках гнева на властите. Те я оцениха като религиозна пропаганда и трябваше веднага да я задушат, все едно нищо такова не се е появило в Естония или в Съветския Съюз.
- А какво казвахте, когато в някой партиен комитет ви питаха защо пишете музика на такива теми?
- Различн неща. Мога да ви ги кажа, но не бих искал да ги публикувате. Защото хората могат да ме разберат неправилно. Ще ме сочат с пръст... Ще кажат, че той тук говори, но всъщност е... такъв и онакъв... Знаете ли, в Естония отвориха архивите на КГБ. И за мен там има много материали. Не съм ходил да ги чета, но приятели ми разказаха. И казаха, че най-интересното е не написаното, а списъкът на тези, които са чели материалите. Там всичко е регистрирано. Понякога си мисля - може пък да погледна все пак, а после си казвам, че е по-добре да не го правя. На мен и досега ми кипи кръвта и още не съм сигурен как всичко би завършило...
- Диригентите казват, че с годините във вашата музика нотите стават все по-малко и по-малко, а паузите - все повече и повече. Като че ли ви се струва, че светът е съвършен. И по този начин не искате да развалите това, което вече съществува.
- Да разваля света? (Смее се.) Е, не знам кой кого ще развали - светът ли нас, или ние света. Всички сме в една лодка и някак сме длъжни да се спасяваме един друг. А що се отнася до паузите - няма никакъв формален похват или ефект. Зад паузата е вечността. Ние трябва да имаме пауза. Тя е този насъщен хляб, който ни е нужен, за да поспрем, да размислим, да оценим изговореното слово. Или думите, които ще бъдат казани. И които може би не трябва да казваме. Това също е пауза. Паузата е концентрация на всички сили... как да го кажа... в идеалния смисъл паузата е ядрото на мъдростта. Дадено ни е в тази тишина да открием някакъв бисер, който на пръв поглед може и да не се вижда. Но трябва да го намерим. Това, разбира се, е за по-издигнатите. А за хора като нас - може би просто да поспрем, да се постараем да разберем, да се попитаме: кой съм аз? Какво лошо направих? Или ако пишем музика върху религиозен текст, то след словото, което тежи... да преподнесем това слово така, че да не бъде то заглушено от някакъв шум или дори от следващо слово. За да се изпълним с него; и да има време да го осъзнаем. Важно е как влизаме в паузата. Влизането в нея трябва да е достойно за словото, което преди това сме произнесли. А и словото трябва да бъде достойно за подготовката на паузата към следващото слово. Или на звука. Това се отнася и за инструменталната музика. Мисля, че паузата има животворна сила. Тя е като природата. Ако оставим природата на спокойствие, тя ще се възроди.
- Ако оставиш в покой някое развалено съзнание или душа, ще се пречисти ли в тишината?
- Да, така мисля. Човекът не е просто машина или празен чувал. Той разполага с цялото време, освен това и съвестта му работи, тя дава импулси. Ако около нас и вътре в нас, в кръвта ни, има шум през цялото време, естествено е да не чуваме тези импулси. И да не знаем кои сме. Носи ни потокът на планинската река. Но представете си, там, в планинската река, човек се бори между живота и смъртта; и зад някой камък изведнъж спира. А там цари тишина. И, слава Богу, той се измъква оттам, дори и за минута… Драматични са уроците, от които можеш да се учиш в живота си. Те трябва да се преживеят. Десетки пъти. Едва тогава започва тихият блясък, който ще остане. Появяват се опитът, навикът и човекът започва по малко да вижда в тази тъмнина. Същото е, когато влезеш от улицата в тъмно помещение и в началото не виждаш нищо. После започваш малко по малко... с годините. Не е за млади хора този разговор. Те не могат да разберат този вид проблеми. Човек, който има малък жизнен опит и малко е страдал, върви по други пътища. И потребностите му, и интересите му са други.
- Какво е по-ценно за човека - възможността да мисли, или възможността да си почива и да се подготвя за следващата мисъл?
- Познавам едно малко момче, веднъж то попадна на много красиво място, наистина много красиво. Беше може би петгодишно. И тогава каза: "Толкова е красиво, че бих искал тук да умра.". А целият живот беше пред него. Откъде тези мисли? Ето, това беше такава пауза... В живота му изведнъж се беше разкрило нещо необикновено и то така го изрази. Ако компютър би произвел такава, съвсем нова мисъл, той би трябвало да направи милиарди изчисления всяка секунда, а за някой стар компютър може би биха били необходими няколко дни. А ето, в човешката душа такава мисъл се ражда изведнъж. Виждате ли какво богатство, каква машина владеем... едновременно и в сърцето, и в главата, и в тялото. И музиката е такъв странен, чужд език, тя като че ли превежда, като посредник е.
- На нали има и неразбираема музика.
- Да, защото човек е настроен съвсем на друга вълна. Като това радио - мръдваш копчето малко встрани и тази музика вече не се излъчва. Човекът е настроен на друга вълна и дори не му идва на ум, че съвсем близо има и нещо друго.
- От тази метафора с радиоприемника излиза, че всяка музика е еднакво ценна, само дето хората са настроени всеки на своята. Или вие мислите, че има повече и по-малко ценна музика.
- Ама разбира се, че има. Валсовете на Йохан Щраус, например. Музикално те са добре направени. Или някое ново явление в поп-музиката, в него също има хубави неща. Или втората тема на "Недовършената симфония" на Шуберт. Например, вие сте на смъртен одър и ви предлагат да послушате последна музика, която би ви утешила или би ви подготвила за пътя. Какво ще изберете? За себе си вие ще изберете точно. Аз бих избрал Шуберт. До диез минор. Хората са различни. Това са различни качества на душите. Всички предмети имат различни качества. И всеки избира подходящите за себе си. Но понякога стават чудеса и човек при последното си издихание прави съвсем други изводи и казва думи, които по-рано никога не биха излезли от устата му. И, разбира се, има разлика в качеството на това слово. Така е и в изкуството. Тази тема не трябва да се пипа, защото не искам да ме разбирате примитивно.
- Вярвате ли в съдбата?
- А какво е съдба? Ние не знаем какво сме заслужили за своите прегрешения. Ние не знаем и какво ни очаква за това, което сме или за това, което са вършили нашите предци. Там е работата. В този смисъл, да, предстои ни още... Но как всичко ще стане и дали ние ще сме способни да го "обърнем" - всеки трябва да мисли не толкова за това, колкото за самия себе си. Как ти ще можеш да се ориентираш поне малко във всичко това в определеното ти време? Защото залогът е страшен. Ние сме лесно податливи на влияние, освен когато става дума за нашите собствени недостатъци.
- Когато оглеждате живота си, мислите ли, че нещо бихте могли да сторите по друг начин?
- Не съм способен сега да отговарям или да се разкайвам. Когато се покайваш, се освобождаваш от много неща. Отиваш при някого и му говориш всичко, което ти е на сърцето. И вече ти е по-леко. Даже от толкова малко. Нужно е обаче по-дълбоко, фундаментално разкаяние. Човек трябва да се освободи от този баласт. Ако отидете и кажете на някой: виж, бях несправедлив, само заради това от теб ще падне къс от товара. Иначе това те трови. Ако отидеш да се покаеш при свещеника, ти все едно се изповядваш не пред човек, а пред Бога. Нищо, че Бог е невидим. Нищо, че свещеникът може да е грешник. Когато човек искрено се покайва, той се освобождава... Ние сме свикнали да живеем като кисело зеле в буре - всичко натискаме в себе си все по-дълбоко, за да го съберем. И после идва моментът, когато е невъзможно да живееш така... Ето, наговорих ви тук едни ... сега ще си тръгна и ще плача. Толкова е кратък животът... И понякога думите сами излизат...И нужните, и ненужните.
Всеки човек по един или друг начин мечтае да за далечно пътуване, иска да избяга от сложността на живота и търси своя "остров на спокойствие". Някои ходят на риба, други на село, а трети отиват на Хаваите... Това пътуване може да случи и по музикален път. Ако настроението ви е странно, нека стане струнно като послушате хавайска музика с типичната стоманена педал-китара или укулеле.
Укулеле-то е подобен на малка китара струнен инструмент, занесен на Хаваите от португалски имигранти, името му се превежда приблизително като „скачаща бълха”, вероятно заради движението на пръстите при свирене. Често при изпълнение тя се поставя легнала върху коленете, а свиренето се извършва чрез металически пръстен, както и при стоманената педал-китара, от който звукът е топъл, нежен и гальовен. На Острова на спокойствието всичко е отпуснато, дори струните на местните китари. Това е типично хавайски стил на звукоизвличане и хармоничните звуци идват от определен вид настройка на струните наречена “слак кий”. Вярва се, че стилът “слак кий” води началото си от времето когато паниолосите, испанските каубои дошли от Мексико, се опитали да свирят на китара и не разбирали подредбата на струните които дразнели слуха, когато се дрънкало на тях едновременно. Тогава те измислили друг начин за настройване на струните - разхлабвали ги до получаването на акорди, които съвпадат с вокалния обхват на певеца. Една от най- известните песни на Хавайските острови е Алоха ‘Ое, съчинена от кралица Лилиуокалани (1838- 1917). Кралицата написала текста и мелодията на песента, която е базирана на стара хърватска фолклорна песен “Сиди Мара на Камен Студенцу”. Сходството между двете песни е удивителна и се предполага, че членът на Кралската Хавайска група, Хенри Бергер е донесъл австрийска песен, озаглавена “Die Trane”, която имала същата мелодия. Когато кралица Лилиуокалани видяла млада двойка да се прегръщат, казвайки си довиждане, тя си помислила за предстоящата раздяла на групата и съчинила тази песен. Тя била написана след официалното присъединяване на Хавайските острови към САЩ през 1898. Днес, Алоха ‘Ое често се изпълнява, когато хората искат да се поздравят за добре дошли.
Нека се насладим на топлия, нежен и гальовен тембър на lap steel китарата...
Това е любимото ми и първо парче, миксирано от Люк Виберт, в което преди 15-ина години чух тази тънка струна на хавайската китара звучаща и до днес в главата ми...
Денис Павао е своеобразен музикален "омекотител" за разнежване на окаменлели сърца... :)
Същевременно българското черноморие отдавна не е "Остров на спокойствие", а типичният ресторантски музикален инструмент е йониката с нейното "евтино" звучене, от което дори може да се усети аромат на мастика, мокър хляб и.."още нещо", както се казваше във филма "Оркестър без име" :-)
Екатерина Хаджигюрова, портрет, акварел, хартия, НХГ, ок. 1839
Дражайша ми Годенице, Кокона Катеринко,
Драго те поздравляю, мило приветствую, любезно целую!
Прийми любезна ми Годенице тоя пендар, сиреч тая жалтица от мене за големата любов наша и фати я за халвалак за тая черква летоска що правих (в смисъл на "приеми я като почерпка от хонорара за работата ми в църквата през лятото"). Това от много имане не ти провождам, но от голяма любов. Прочее и те советувам братски да си не развалиш сърцето за некои работи. Знай защо кой мудро разсуждава и полека варка (т.е.бърза), той благополучен. Защо мене ката ден от летоска (ката ден – всеки ден) се изливат ядове у сарцето ми,отрови се здравето ми и станах половин човек. Па и ти ако се не вардиш и дватата сос тия халове каков живот ще проведеме. Аз желаем барем ти да бъдеш здрава и да не ти е тесно сърцето като моето, защо говори една реч – кой е здрав да не рече, че е сиромах. От ка дохождах на Самоков грабна ме едно шубе от баковото отношение (тук Захари Зограф има предвид отношението на бъдещия си тъст Хаджи Гюро към него) и не ме оставя никогаш мирен, но ме подканува да воздишам непрестанно и да усещам що сам страдал от него. Затова разсудих да не съм пред очите, и ти да не си му пред очите, защото покрай мене и тебе ще намрази. Защо той мене не е искал за зет, а ти самоволно си ме искала, та си преступила родителскио закон зарад моята любов. Но ... по-голям борч е да слуша човек родителите, а после да следва своята воля. Та да изтърпим неколко досади... Говори една философска реч – който има търпение много добрини придобива, а кой нема търпение, много злини тегли. Желая да не е по-голема жената от мъжа, да не заповедувао и не пожелах жена от Филибе (Пловдив), защото искат да заповедуват, защо се големеят на Филибе жените. Имат си свои къщи, имат си и постелки, и покъщнина, имат и жалтици, и маргарит, и елмаз, и сос хиляди грошове.
Па кого искат за зет, пазарат го като магаре да го земе момата, до колко стане пазаро. Ако е по-харно момчето, или по-добре да реча – магарето – перво нумеро дават му 30 000 и къщата от керемидите нагоре (а може да падне и до 2 000). Па като доведат сватовете на сватба... и като влезне у къщата на момата, седне и на миндера, сиреч всичко готово намери. Па й се радва доде е сватбата. Кога замине сватбата, фане жената му като кадия да му съди и той сложи уши като магаре купено. Мисли и познава защо е по-голема жената от него. А ако речеш защо самоковките да са толко малки, или ако речеш аз защо съм по-малка – по-малка си, защо те аз купувам и ти заповедувам. Що ти реча да правиш, ти заповед да чуваш, сиреч на табихето ми слуга да бъдеш. Защо двама чорбаджии на едни стол не можат да седат. Защо аз съм табихетлия чоловек... Жената да се знае защо е жена и мъжо защо е мъж. И така кой ме земе да добрува. Ние не на Филибе можем да живеем заедно, но и на Стамбол (Истамбул). Не слушай свето що блядослови, защо свето у завист вирее. Аз обаче тертипо си вардим, а от свето полза немам. Защо свето не ме храни, нито облича. Само мене какво ми уйдисва, това правя. Кой ме мене обича и аз го обичам, а кой ме ненавиди, и аз не искам да го видим.
Много да ти хортувам не е нужда, защо ако си мудра и умна, ти ще познаеш защо ти за сичко казувам направо, а не сос лукавство.
Здравствуй кир Христо! (това е братът на Катерина – годеницата, а после и жената на З. Зограф, с която имат 4 сина).
Любезнии ми кир Христо, прочети на Кокона Катерина два или три пъти това писмо да разбере думите, защо секогаш не можем да се простирам (обяснявам)
Смирено се кланям на мама и руки целую. ... Кога писуваш писмо до мене, кир Христо, на дебели много книги не писувай, защо ги разпечатуват...
На моите книги (писма) така пиши (така надписвай):
Почтенословесному и изкусному Зографу Г. Захарию х. Самоковли, 21 ноем. Филибе
Докато в Донбас дрънчат оръжия и повечето граждани на глобалното информационно общество се опитват чрез медиите да намерят "надежден" ориентир в ситуацията и да изградят представа и отношение за кризата в Украйна, попаднах на етнографска карта на Европа от 1918 г., която макар и на близо 100 години, дава добра етнографска оптика върху тези територии, населявани някога от таврийски българи, избити от Червената армия със съдействието на българските комунисти. Нека си припомним историята.
Източник: La Carte Ethnographique de L'Europe, J. Gabrys, Secrétaire général de L'Union des Nationalités, 1918
"При настъплението на нацистките войски в Украйна, за да се спасят от ужасите на войната, таврийските българи, по инициатива на своя водач Мишо Хаджийски пишат писмо до Н.В. цар Борис ІІІ с молба да обърне поглед и към тях, сънародниците в далечна Таврия. “С една надежда живеем сега, че ти няма да ни оставиш, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия и Македония, а ги взе под закрила в царството си. Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”, пишат таврийските българи. Естествено, отговорът на тяхната молба е положителен и през 1942 г. започва процесът по заселването на сънародниците ни от Украйна в Добруджа и Лудогорието. Таврийците получават същия статут като преселилите се от Северна Добруджа българи, обясни Костадин Костадинов. След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. започва и трагедията на таврийските българи. Те като съветски граждани са обявени за изменници и по заповед на Сталин правителството на Отечествения фронт и БКП е задължено да ги предаде на окупиралата страната ни Червена армия. Българските комунисти послушно изпълняват нарежданията на “големия брат”. Започва жестоко преследване на българи от българи. Сънародниците ни, потърсили спасение в държавата, която те винаги са смятали за Родина-майка, биват гонени и репресирани от българското правителство в услуга на чужди интереси".
До
Н.В. Царя
на българите
Борис III
Царю наш благий, закрила на всички поробени и унижени българи. Към Тебе се обръщаме ние, шестдесет хиляди българи от Таврия-Украйна. Към Тебе мълвим тия слова, дано даде Бог да долетят до Тебе, дано Твоите светли очи, Царю наш, обърнат поглед и към нас, българите в далечна Таврия. С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония, а ги взе под закрила в Царството си. Блазе им, хиляди пъти блазе им, че са под вярната Ти защита.
Не от добрини са дошли нашите прадеди в тия пусти места. В 1864 година, по-рано и по-късно, са бягали дедите ни от безчинствата на Молдовските боляри. Тук, в пустинната степ в Таврия, те намериха свободна земя, но не намериха щастие, защото всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана.
В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, защото все в чужбина, чужди хора са на власт, всеки гледа своите, а нас българите, потъпкват. Откога русите се мъчеха да ни порусят? Всички школи, църкви, администрация бяха руски. Караха децата ни да учат един чужд тям език, а своя, майчиния, да забравят. Но минаха много години, а ние все пак езика си не забравихме. Из всички български села всички разговарят само на български. Своя, българска е носията, песните, битът. Българи си останахме, защото и сърцата ни са български.
Ваше Величество, Царю наш, закрила наша!
Това писмо го пишем с кръв и сълзи, сълзи по тия, които във войните 1914-1920 година тук, в Русия, глави невинно положиха. Плачем и за тия двадесет хиляди наши братя, бащи, майки, деца - умрели от глад в 1933 година. Страшни бяха тия дни, Царю наш, и дано Бог не дава да ги види Царството Ти, да ги не познае народът Ти. Много пресни гробове покриха Таврия, хиляди къщи опустяха.
Чухме, Царю, че Царството Ти е съюзно с Велика Германия, дано Бог ти помага във всички твои дела, обаче за едно те молим: нека поне сега ни се облекчи положението, нека немците ни разрешат да си имаме във всяко българско село своя българска администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите. Нека и полицията бъде наша, българска, и училищата да са български. Искаме щото нашите деца да учат родния на всички български език. Прати тук, в Таврия, един свой консул, който да ни защити от всякакви несгоди.
А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. Може би за нас там ще се намерят свободни земи да ги заселим. Не сме много ,тук сме двадесет и осем села компактно по брега на Азовско море, между градовете Мелитопол и Бердянск. Готови сме да делим радостите и печалите на Царството Ти, но да сме под твоя закрила. Ако не може изведнъж всички да се поселим, дай Царю, път на част от нас, за година - две всички да сме в България. От пустиня бяхме превърнали Таврия в земен рай. Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото от край време живеем с честен труд.
Писано е това писмо от всички българи в Таврия и оставаме с надежда, Царю, че ще ни прибереш в Царството си.
А сега ще се молим Бог да ти даде дълги години живот и здраве, да закриля Тебе и Царството Ти от всякакви несгоди. Дано процъфтява от година на година твоят народ, дано се множат богатствата му. Дано даде Бог да бъдем заедно, с това свършваме писмото си.
Долните наши хора са упълномощени да подпишат това писмо:
Д-р Иван Милчевски
Георги Е. Малев, селянин
Мишо Хаджийски, писател
Георги Соломонов, учител
Танас Чипчев, учител
Павел Савов, учител
Иван Иванов, учител
Иван Фуклев, учител
Васил Малчев, учител
Тодор Терзиев, селянин
Георги Върбанов
Димитър Милчевски
Райна Кочкова
Елена Милчевска, учителка
Ана Милчевска
Горните подписи и текста на писмото свидетелставам. Староста на село Инзовка: Петър Милчев.
В руския град Владимир, на стълбището до железопътната гара доскоро имаше импровизирана открита изложба на плакати. Художникът-самодеец Сергей Сотов бе подредил своите социално ангажирани плакати, благодарение на които получи популярност не само в провинциалния град, но и далеч извън него. В своите картини художникът по самобитен начин с чист и наивен порив порицава пороците и лошите нрави на съвременния руски човек.
Стилът му напомня донякъде на плакатите от времето на СССР, а картината, с която става известен се нарича "Лош човек/Добър човек", след като бова открита в квартирата на арестувания и разследван противник на режима на Путин, Алексей Навални. Твърди се, че картината е била открадната от уличната изложба от местен авангардист и почитател на художника и така се е озовала при Навални. Картината добива популярност и се появява за известно време на билборди в големите градове. Така или иначе, попаднал в светлината на общественото внимание, Сотов решава да се избави от известността си и на 25 юни 2014 г., преоблечен като уличен чистач сваля и прибира всичките си картини, за които се твърди, че дори ги е унищожил.
В града където живее Сотов минава тих и мирен човек, считан от някои за градския луд, а от други уважаван като творец и проводник на импулс за излекуване на заболялата колективна душа...
Ето и по-известните му плакати, за които са запазени изображения.
Духът на човека и пагубното въздействие на града, който бавно асимилира жителите си...
Заплахата на медиите и компютрите...
Кой пиедестал си избирате?
Проблем, който е близък и до българската реалност - кому са нужни скъпи инфраструктурни проекти за експресни влакове?
Лицата на младите хора говорят достатъчно добре за състоянието на държавата.
Напомняне какво е реалност.
Какво ли би станало, ако се премахнат парите?
Модата за отглеждане на кучета в жилищните комплекси превръща собствениците на домашни любимци в кучета
Проявите на автентичност в изкуството заслужава да бъдат забелязвани и уважавани, особено когато правят опит да изразят душевни и духовни истнини, които мнозина усещат, но малцина успяват да изразят. Бихме могли да наречем този процес на изразяване чрез изкуство изцеляващ т.е. възвръщащ целостта на колективната и индивидуалната душа, която все повече се задръства от външни, плоски, еднотипни образи - реклама, медии, телевизия и по този начин се лишава от достъп до собствения си неизчерпаем ресурс на въображение и усещане за Път, Истина и Живот.
.jpg)
