Разговор с Арво Пярт

- Често ли се обвинявате за това, което сте направили или не сте направили?

- Знаете ли, може да се виниш всяка минута. Защото този поток от чувства, мисли и емоции, който клокочи в нас, е много силен. Вероятно и моята вина - също. Приблизително може да се обясни така: ако аз бях по-добър, и наоколо щеше да е по-добре. Но така не бива да се мисли. А трябва да се мисли, че ако аз не съм добър, това влияе наоколо и затова трябва да се стремя към противоположното. Колкото по-близо до себе си търсим грешките, толкова по-добре. Как беше казано - че виждаме сламката в очите на другия, но не гредата в нашите.

- Но това е трудно.

- А вие знаете ли колко е трудно да станеш пианист? От дете трябва да се занимаваш всеки ден. Само тогава ръцете ти започват по малко да се движат. Това е толкова работа! Човек дори не може да си я представи. В консерваторията никой не те учи на това. Въпреки че би било много важно да се знае. Има хора с вроден талант за това. Някой цигулар, който може да плаче на цигулката. И това не е някаква изкуствена хватка, той действително "се самозаличава" в музиката. Великият художник може някак да прозре истинското положение на нещата. Наистина не знам дали това, което говоря, е разбираемо.

- Но нали колкото е по-голяма личността, толкова по-трудно е тя да бъде отречена или забравена?

- А какво е личността? Ето, например, Савел. Той е бил силна личност, жестоко е преследвал християните, бил е ревностен гонител на християните. Но после внезапно чува глас, който казва: "Савел, Савел, защо ме гониш?". И тогава става апостол Павел. И силата на личността му се запазва, но изведнъж тя придобива положителен знак. Той получава животворна сила. Същият човек, същите сили, но ценностите му се променят. Както е казал Лев Толстой в своите "Изповеди": "Всичко, което по-рано беше дясно, сега стана ляво, а всичко, което по-рано беше ляво, стана дясно." Обърнало се е като монета. И такива колебания се случват с нас всяка минута. Дори можем да ги измерим със сеизмограф. Само дето ние не го приемаме толкова сериозно. Същото е и с музиката. При този, който свири на сцената, работи същият сеизмограф. Понякога изпълнителят се потапя в истинската музика без никаква показност. А понякога си мисли: "Сега ще им покажа, сега те ще ми ръкопляскат, защото свиря по-добре от Рихтер." И може да стане така, че нищо да не излезе; че заради този тщеславен порив той да забрави всичко и никого да не убеди. Но понякога излиза и така, че той се отказва от себе си, сякаш никога не е съществувал...

- В руския език има такава дума - смирение. Важно ли е това за музиканта?

- Разбира се! За всеки човек е важно. Пред кого ще се хвалиш? Сам Павел е казал: "Мога да се похваля само със своите недостатъци". Вероятно не бива да се говори на тази тема така, както аз говоря, защото нямам за това качества. Само на някого може да му се стори, че знам нещо. Понякога съм го чувал и чувствал. Но с този тип разговори трябва да бъдем много деликатни, особено пред други хора. Защото нямаме право да говорим за това. И естествено, хората съвсем правилно могат да кажат: "А защо той постъпва така, след като говори по този начин?". Трябва да се прави, а не да се говори.

- Но на мен ми се струва, че е важно не само да знаеш. Важно е и да говориш.

- Правилно. Но вие не можете да си представите колко губи човек, когато говори за това. Такива разговори наистина идват от дъното на душата. Например, когато надникнете в някое гнездо, където има яйца, само от дъха ви птичката-майка напуска гнездото. Тя чувства, че тук вече нещо не е наред. И децата й загиват. Така е и с тези теми. Понякога споделяш с друг човек нещо интимно и се връщаш вкъщи с чувството, че си направил нещо непозволено. И започваш да плачеш. Защото си засегнал област, която не трябва да се обсъжда публично.

- Налагало ли ви се е в съветско време да криете вярата си?

- Не бих казал, че имаше какво да се крие. Не бих казал, че бях световноизвестен вярващ. Просто не съм правил декларации. Но написах музика върху религиозни текстове и предизвиках гнева на властите. Те я оцениха като религиозна пропаганда и трябваше веднага да я задушат, все едно нищо такова не се е появило в Естония или в Съветския Съюз.

- А какво казвахте, когато в някой партиен комитет ви питаха защо пишете музика на такива теми?

- Различн неща. Мога да ви ги кажа, но не бих искал да ги публикувате. Защото хората могат да ме разберат неправилно. Ще ме сочат с пръст... Ще кажат, че той тук говори, но всъщност е... такъв и онакъв... Знаете ли, в Естония отвориха архивите на КГБ. И за мен там има много материали. Не съм ходил да ги чета, но приятели ми разказаха. И казаха, че най-интересното е не написаното, а списъкът на тези, които са чели материалите. Там всичко е регистрирано. Понякога си мисля - може пък да погледна все пак, а после си казвам, че е по-добре да не го правя. На мен и досега ми кипи кръвта и още не съм сигурен как всичко би завършило...

- Диригентите казват, че с годините във вашата музика нотите стават все по-малко и по-малко, а паузите - все повече и повече. Като че ли ви се струва, че светът е съвършен. И по този начин не искате да развалите това, което вече съществува.

- Да разваля света? (Смее се.) Е, не знам кой кого ще развали - светът ли нас, или ние света. Всички сме в една лодка и някак сме длъжни да се спасяваме един друг. А що се отнася до паузите - няма никакъв формален похват или ефект. Зад паузата е вечността. Ние трябва да имаме пауза. Тя е този насъщен хляб, който ни е нужен, за да поспрем, да размислим, да оценим изговореното слово. Или думите, които ще бъдат казани. И които може би не трябва да казваме. Това също е пауза. Паузата е концентрация на всички сили... как да го кажа... в идеалния смисъл паузата е ядрото на мъдростта. Дадено ни е в тази тишина да открием някакъв бисер, който на пръв поглед може и да не се вижда. Но трябва да го намерим. Това, разбира се, е за по-издигнатите. А за хора като нас - може би просто да поспрем, да се постараем да разберем, да се попитаме: кой съм аз? Какво лошо направих? Или ако пишем музика върху религиозен текст, то след словото, което тежи... да преподнесем това слово така, че да не бъде то заглушено от някакъв шум или дори от следващо слово. За да се изпълним с него; и да има време да го осъзнаем. Важно е как влизаме в паузата. Влизането в нея трябва да е достойно за словото, което преди това сме произнесли. А и словото трябва да бъде достойно за подготовката на паузата към следващото слово. Или на звука. Това се отнася и за инструменталната музика. Мисля, че паузата има животворна сила. Тя е като природата. Ако оставим природата на спокойствие, тя ще се възроди.

- Ако оставиш в покой някое развалено съзнание или душа, ще се пречисти ли в тишината?

- Да, така мисля. Човекът не е просто машина или празен чувал. Той разполага с цялото време, освен това и съвестта му работи, тя дава импулси. Ако около нас и вътре в нас, в кръвта ни, има шум през цялото време, естествено е да не чуваме тези импулси. И да не знаем кои сме. Носи ни потокът на планинската река. Но представете си, там, в планинската река, човек се бори между живота и смъртта; и зад някой камък изведнъж спира. А там цари тишина. И, слава Богу, той се измъква оттам, дори и за минута… Драматични са уроците, от които можеш да се учиш в живота си. Те трябва да се преживеят. Десетки пъти. Едва тогава започва тихият блясък, който ще остане. Появяват се опитът, навикът и човекът започва по малко да вижда в тази тъмнина. Същото е, когато влезеш от улицата в тъмно помещение и в началото не виждаш нищо. После започваш малко по малко... с годините. Не е за млади хора този разговор. Те не могат да разберат този вид проблеми. Човек, който има малък жизнен опит и малко е страдал, върви по други пътища. И потребностите му, и интересите му са други.

- Какво е по-ценно за човека - възможността да мисли, или възможността да си почива и да се подготвя за следващата мисъл?

- Познавам едно малко момче, веднъж то попадна на много красиво място, наистина много красиво. Беше може би петгодишно. И тогава каза: "Толкова е красиво, че бих искал тук да умра.". А целият живот беше пред него. Откъде тези мисли? Ето, това беше такава пауза... В живота му изведнъж се беше разкрило нещо необикновено и то така го изрази. Ако компютър би произвел такава, съвсем нова мисъл, той би трябвало да направи милиарди изчисления всяка секунда, а за някой стар компютър може би биха били необходими няколко дни. А ето, в човешката душа такава мисъл се ражда изведнъж. Виждате ли какво богатство, каква машина владеем... едновременно и в сърцето, и в главата, и в тялото. И музиката е такъв странен, чужд език, тя като че ли превежда, като посредник е.

- На нали има и неразбираема музика.

- Да, защото човек е настроен съвсем на друга вълна. Като това радио - мръдваш копчето малко встрани и тази музика вече не се излъчва. Човекът е настроен на друга вълна и дори не му идва на ум, че съвсем близо има и нещо друго.

- От тази метафора с радиоприемника излиза, че всяка музика е еднакво ценна, само дето хората са настроени всеки на своята. Или вие мислите, че има повече и по-малко ценна музика.

- Ама разбира се, че има. Валсовете на Йохан Щраус, например. Музикално те са добре направени. Или някое ново явление в поп-музиката, в него също има хубави неща. Или втората тема на "Недовършената симфония" на Шуберт. Например, вие сте на смъртен одър и ви предлагат да послушате последна музика, която би ви утешила или би ви подготвила за пътя. Какво ще изберете? За себе си вие ще изберете точно. Аз бих избрал Шуберт. До диез минор. Хората са различни. Това са различни качества на душите. Всички предмети имат различни качества. И всеки избира подходящите за себе си. Но понякога стават чудеса и човек при последното си издихание прави съвсем други изводи и казва думи, които по-рано никога не биха излезли от устата му. И, разбира се, има разлика в качеството на това слово. Така е и в изкуството. Тази тема не трябва да се пипа, защото не искам да ме разбирате примитивно.

- Вярвате ли в съдбата?

- А какво е съдба? Ние не знаем какво сме заслужили за своите прегрешения. Ние не знаем и какво ни очаква за това, което сме или за това, което са вършили нашите предци. Там е работата. В този смисъл, да, предстои ни още... Но как всичко ще стане и дали ние ще сме способни да го "обърнем" - всеки трябва да мисли не толкова за това, колкото за самия себе си. Как ти ще можеш да се ориентираш поне малко във всичко това в определеното ти време? Защото залогът е страшен. Ние сме лесно податливи на влияние, освен когато става дума за нашите собствени недостатъци.

- Когато оглеждате живота си, мислите ли, че нещо бихте могли да сторите по друг начин?

- Не съм способен сега да отговарям или да се разкайвам. Когато се покайваш, се освобождаваш от много неща. Отиваш при някого и му говориш всичко, което ти е на сърцето. И вече ти е по-леко. Даже от толкова малко. Нужно е обаче по-дълбоко, фундаментално разкаяние. Човек трябва да се освободи от този баласт. Ако отидете и кажете на някой: виж, бях несправедлив, само заради това от теб ще падне къс от товара. Иначе това те трови. Ако отидеш да се покаеш при свещеника, ти все едно се изповядваш не пред човек, а пред Бога. Нищо, че Бог е невидим. Нищо, че свещеникът може да е грешник. Когато човек искрено се покайва, той се освобождава... Ние сме свикнали да живеем като кисело зеле в буре - всичко натискаме в себе си все по-дълбоко, за да го съберем. И после идва моментът, когато е невъзможно да живееш така... Ето, наговорих ви тук едни ... сега ще си тръгна и ще плача. Толкова е кратък животът... И понякога думите сами излизат...И нужните, и ненужните.

Списание Ригас Лайкс, 13 септември 2005

Илмарс Шлапинс 

(Публикувано във вестник Култура, бр.34/2005 г.)

Целият филм "И беше вечер, и беше утро":