Сляпата Вайша с премиера на Берлинале

„Сляпата Вайша“ е късометражна анимация по адаптиран сценарий на едноименния разказ на Георги Господинов от сборника „И други истории“. 6-минутната анимация разказва историята на Вайша – момиче, обречено цял живот да остане незрящо за настоящето, раздвоена между миналото, в което гледа с едното си око и бъдещето, видимо за нея с другото. 

Филмът ще бъде официално представен на тазгодишния Берлински международен фестивал - "Берлинале" - през месец февруари 2016 г. Той е един от първите в света с т. нар. "добавена реалност" - експериментална технология Окулус рифт (Oculus Rift), която позволява проектирането на образите да се осъществява не само върху екрана, но и навсякъде около зрителя с помощта на стереоскопични очила. 

Зад проекта стои френската телевизия АРТЕ, която се свързва в края на 2014-та с Ушев с предложение да продуцира филма. Продуцент заедно с АРТЕ е и Националният филмов борд на Канада (NFB). Тази година 66-тото издание на кинофестивала Берлинале ще се проведе 11 до 21 февруари, а председател на журито ще бъде трикратната носителка на „Оскар" Мерил Стрийп.

Ето и самият разказ:

Сляпата Вайша

С лявото око виждала само назад, в миналото, а с дясното – единствено онова, което имало да става в бъдещето. И макар двете й очи да били отворени като на всички зрящи, Вайша все едно била сляпа. Сляпата Вайша й викали всички. Рядко излизала от къщи, а в двора ходела с протегнати ръце, блъскала се в черешата, деряла се из къпините и събаряла грънците под сайванта. Черешата, къпините и грънците не съществували за нея, така както и не същестувал днешният ден. За лявото й око те още не били дошли от пръстта, за дясното й – били вече повехнали и станали на пръст.

Докато Вайша била още малка, майка й първа забелязала странната й слепота. Откъде да знаела, че за лявото око на Вайша жената, надвесена над нея, е току-що проходило момиченце, а за дясното – грозна, изкривена старица.

Когато Вайша проговорила и започнала несвързано да обяснява какво вижда, решили, че на очите й е направена черна магия. Проточила се една върволица бабички, плюели през рамо, дърпали си ушите и цъкали с език.

Да пие божурово семе преди изгрев слънце 40 дни секи ден...

От ястреб жлъчка да сгори и да я наложи на окото, дорде е топла още...

От черна кокошка воденицата да обелиш, сал кожата, люспата, и я тури на очите...

Само една от бабите седяла отстрани, клатела костенурчата си глава и нищо не казвала. Накрая, като станала да си ходи подир всички, рекла тихо, че от нищо файда няма да има, докато не се намери нещо, което да й събере очите и да я върне на тоя свят.

Расла, порасла Вайша, станала хубава млада жена. Дори това, че лявото й око било кафяво, а дясното – зелено, само удвоявало хубостта й.

Дошъл един ден млад мъж да я иска за жена, застанал пред Вайша, а тя гледала към него и го виждала така:

Ляво:

Боже, това ли сополиво момченце дошло да ме иска, милото, ризката му отвънка, коленцата ожулени, че аз на него майка мога да съм му, а те го пратили да ме иска за булка, шега да си бият, боже...

Дясно:

Ръцете му треперят, космите му побелели, грехота е, боже, ама на пръст мирише, за път му е дошло времето, а той булка иска, как да си легна с него, с какви очи да го гледам, боже...

И тъй се повтаряла историята с всеки, който идвал. Не се намерил оня, дето да й събере очите.

Минали години, хубавата Вайша все така продължавала да живее с едното око в миналото, а с другото – далеч в дните, които предстояли. Понякога границите, в които виждала, се свивали съвсем, аха да се съберат в днескашното. Но докато за дясното око слънцето току изгрявало, за лявото вече се обелвала месечината. Друг път обаче разстоянието между минало и бъдеще бясно се удължавало и Вайша шепнела как според лявото й око земята е още пуста и неустроена, тъмнина покрива бездната и нещо (нямала дума за него) се носи над водата. А в същото време пред дясното око се явявал четвъртит град с дължина, равна на широчината му, а градските стени били украсени с всякакви скъпоценни камъни – първият камък бил яспис, вторият сапфир, третият халкидон, четвъртият смарагд, петият сардоникс и т.н.

И вечер, като си легнела Вайща, пак нямало покой за очите й. Сънищата й се раздвоявали като змийски език и докато в съня на едното око гонела пеперудите, а божурите вече били високи колкото нея, то в съня на другото божурите били откъснати и покривали цялото и вкочанено тяло, а над лицето й се гонели други пеперуди.

Дотегнало й на Вайша така да живее. Намислила веднъж сама да си изчегърта едното око, с пръсти да го отскубне. Добре, ама кое да бъде окото. Ако извадела лявото, все едно да живее само в онова, което идва, а то никак не се задавало добро. И с кого щяла да живее в идното, кого щяла да познава. Ами да извади тогава дясното. Миналите дни винаги са по-уютни, по-сигурни. Ама пък как ще гледа майка си и баща си като сополиви дечица, как ще им вика, как ще живее с тях. Нямало спасение за Вайша ни в миналото, ни в бъдещето.

Няма край тази история. Защото не се намерило нищо на този свят, което да събере очите на Вайша, да бъде еднакво както за лявото, така и за дясното й око.

Ако и ти, четящи, като си затвориш дясното око и прочетеш тази история само с лявото, не видиш никакви букви и никаква история, а само чист лист отпреди историята или пък и лист не видиш, а видиш дървото, от което е направен, тежко ти.

Ако пък си затвориш лявото око и прочетеш всичко с дясното и пак не видиш буквите, защото са се изличили вече, а хартията се е спрашила на бяла пепел, тежко ми. Или четеш с очите на сляпата Вайша, или тази история е толкова нетрайна, колкото е нетрайно това парче хартия и този увяхващ свят.

Георги Господинов,

"И други истории"