22 февруари 2015 г.

Писмото на Захарий Зограф до годеницата му Катерина

Екатерина Хаджигюрова, портрет, акварел, хартия, НХГ, ок. 1839

Дражайша ми Годенице, Кокона Катеринко,

Драго те поздравляю, мило приветствую, любезно целую!

Прийми любезна ми Годенице тоя пендар, сиреч тая жалтица от мене за големата любов наша и фати я за халвалак за тая черква летоска що правих (в смисъл на "приеми я като почерпка от хонорара за работата ми в църквата през лятото"). Това от много имане не ти провождам, но от голяма любов. Прочее и те советувам братски да си не развалиш сърцето за некои работи. Знай защо кой мудро разсуждава и полека варка (т.е.бърза), той благополучен. Защо мене ката ден от летоска (ката ден – всеки ден) се изливат ядове у сарцето ми,отрови се здравето ми и станах половин човек. Па и ти ако се не вардиш и дватата сос тия халове каков живот ще проведеме. Аз желаем барем ти да бъдеш здрава и да не ти е тесно сърцето като моето, защо говори една реч – кой е здрав да не рече, че е сиромах. От ка дохождах на Самоков грабна ме едно шубе от баковото отношение (тук Захари Зограф има предвид отношението на бъдещия си тъст Хаджи Гюро към него) и не ме оставя никогаш мирен, но ме подканува да воздишам непрестанно и да усещам що сам страдал от него. Затова разсудих да не съм пред очите, и ти да не си му пред очите, защото покрай мене и тебе ще намрази. Защо той мене не е искал за зет, а ти самоволно си ме искала, та си преступила родителскио закон зарад моята любов. Но ... по-голям борч е да слуша човек родителите, а после да следва своята воля. Та да изтърпим неколко досади... Говори една философска реч – който има търпение много добрини придобива, а кой нема търпение, много злини тегли. Желая да не е по-голема жената от мъжа, да не заповедувао и не пожелах жена от Филибе (Пловдив), защото искат да заповедуват, защо се големеят на Филибе жените. Имат си свои къщи, имат си и постелки, и покъщнина, имат и жалтици, и маргарит, и елмаз, и сос хиляди грошове.
Па кого искат за зет, пазарат го като магаре да го земе момата, до колко стане пазаро. Ако е по-харно момчето, или по-добре да реча – магарето – перво нумеро дават му 30 000 и къщата от керемидите нагоре (а може да падне и до 2 000). Па като доведат сватовете на сватба... и като влезне у къщата на момата, седне и на миндера, сиреч всичко готово намери. Па й се радва доде е сватбата. Кога замине сватбата, фане жената му като кадия да му съди и той сложи уши като магаре купено. Мисли и познава защо е по-голема жената от него. А ако речеш защо самоковките да са толко малки, или ако речеш аз защо съм по-малка – по-малка си, защо те аз купувам и ти заповедувам. Що ти реча да правиш, ти заповед да чуваш, сиреч на табихето ми слуга да бъдеш. Защо двама чорбаджии на едни стол не можат да седат. Защо аз съм табихетлия чоловек... Жената да се знае защо е жена и мъжо защо е мъж. И така кой ме земе да добрува. Ние не на Филибе можем да живеем заедно, но и на Стамбол (Истамбул). Не слушай свето що блядослови, защо свето у завист вирее. Аз обаче тертипо си вардим, а от свето полза немам. Защо свето не ме храни, нито облича. Само мене какво ми уйдисва, това правя. Кой ме мене обича и аз го обичам, а кой ме ненавиди, и аз не искам да го видим.
Много да ти хортувам не е нужда, защо ако си мудра и умна, ти ще познаеш защо ти за сичко казувам направо, а не сос лукавство.

Здравствуй кир Христо! (това е братът на Катерина – годеницата, а после и жената на З. Зограф, с която имат 4 сина).

Любезнии ми кир Христо, прочети на Кокона Катерина два или три пъти това писмо да разбере думите, защо секогаш не можем да се простирам (обяснявам)

Смирено се кланям на мама и руки целую. ... Кога писуваш писмо до мене, кир Христо, на дебели много книги не писувай, защо ги разпечатуват...

На моите книги (писма) така пиши (така надписвай):

Почтенословесному и изкусному Зографу Г. Захарию х. Самоковли, 

21 ноем. Филибе

4 февруари 2015 г.

Донбас и таврийските българи


Докато в Донбас дрънчат оръжия и повечето граждани на глобалното информационно общество се опитват чрез медиите да намерят "надежден" ориентир в ситуацията и да изградят представа и отношение за кризата в Украйна, попаднах на етнографска карта на Европа от 1918 г., която макар и на близо 100 години, дава добра етнографска оптика върху тези територии, населявани някога от таврийски българи, избити от Червената армия със съдействието на българските комунисти. Нека си припомним историята.

Източник: La Carte Ethnographique de L'Europe, J. Gabrys, 
Secrétaire général de L'Union des Nationalités, 1918
"При настъплението на нацистките войски в Украйна, за да се спасят от ужасите на войната, таврийските българи, по инициатива на своя водач Мишо Хаджийски пишат писмо до Н.В. цар Борис ІІІ с молба да обърне поглед и към тях, сънародниците в далечна Таврия. “С една надежда живеем сега, че ти няма да ни оставиш, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия и Македония, а ги взе под закрила в царството си. Всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана”, пишат таврийските българи. Естествено, отговорът на тяхната молба е положителен и през 1942 г. започва процесът по заселването на сънародниците ни от Украйна в Добруджа и Лудогорието. Таврийците получават същия статут като преселилите се от Северна Добруджа българи, обясни  Костадин Костадинов. След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. започва и трагедията на таврийските българи. Те като съветски граждани са обявени за изменници и по заповед на Сталин правителството на Отечествения фронт и БКП е задължено да ги предаде на окупиралата страната ни Червена армия. Българските комунисти послушно изпълняват нарежданията на “големия брат”. Започва жестоко преследване на българи от българи. Сънародниците ни, потърсили спасение в държавата, която те винаги са смятали за Родина-майка, биват гонени и репресирани от българското правителство в услуга на чужди интереси".


До 
Н.В. Царя 
на българите

Борис III

Царю наш благий, закрила на всички поробени и унижени българи. Към Тебе се обръщаме ние, шестдесет хиляди българи от Таврия-Украйна. Към Тебе мълвим тия слова, дано даде Бог да долетят до Тебе, дано Твоите светли очи, Царю наш, обърнат поглед и към нас, българите в далечна Таврия. С една надежда живеем сега, че Ти няма да ни оставиш нас, както не остави нашите братя в Добруджа, Тракия, Македония, а ги взе под закрила в Царството си. Блазе им, хиляди пъти блазе им, че са под вярната Ти защита.

Не от добрини са дошли нашите прадеди в тия пусти места. В 1864 година, по-рано и по-късно, са бягали дедите ни от безчинствата на Молдовските боляри. Тук, в пустинната степ в Таврия, те намериха свободна земя, но не намериха щастие, защото всеки българин е щастлив само в родното си огнище на Дунава и Балкана.

В тая война между двете велики държави ние сме разорени и изоставени. Нашите богати села са превърнати в пустини, нашите полета са потъпкани от ботуша на войника. Опустошена е нашата Таврия, опустошени са сърцата ни. Който вятър да ни духне, нас ще закачи, защото все в чужбина, чужди хора са на власт, всеки гледа своите, а нас българите, потъпкват. Откога русите се мъчеха да ни порусят? Всички школи, църкви, администрация бяха руски. Караха децата ни да учат един чужд тям език, а своя, майчиния, да забравят. Но минаха много години, а ние все пак езика си не забравихме. Из всички български села всички разговарят само на български. Своя, българска е носията, песните, битът. Българи си останахме, защото и сърцата ни са български.

Ваше Величество, Царю наш, закрила наша!

Това писмо го пишем с кръв и сълзи, сълзи по тия, които във войните 1914-1920 година тук, в Русия, глави невинно положиха. Плачем и за тия двадесет хиляди наши братя, бащи, майки, деца - умрели от глад в 1933 година. Страшни бяха тия дни, Царю наш, и дано Бог не дава да ги види Царството Ти, да ги не познае народът Ти. Много пресни гробове покриха Таврия, хиляди къщи опустяха.

Чухме, Царю, че Царството Ти е съюзно с Велика Германия, дано Бог ти помага във всички твои дела, обаче за едно те молим: нека поне сега ни се облекчи положението, нека немците ни разрешат да си имаме във всяко българско село своя българска администрация, подчинена пряко на немците, но не на русите. Нека и полицията бъде наша, българска, и училищата да са български. Искаме щото нашите деца да учат родния на всички български език. Прати тук, в Таврия, един свой консул, който да ни защити от всякакви несгоди.

А ний ще се радваме, ако още сега дадеш наредба всички нас шестдесет хиляди българи от Таврия да ни приемат в Царството Ти. Може би за нас там ще се намерят свободни земи да ги заселим. Не сме много ,тук сме двадесет и осем села компактно по брега на Азовско море, между градовете Мелитопол и Бердянск. Готови сме да делим радостите и печалите на Царството Ти, но да сме под твоя закрила. Ако не може изведнъж всички да се поселим, дай Царю, път на част от нас, за година - две всички да сме в България. От пустиня бяхме превърнали Таврия в земен рай. Дай ни голи земи и ние ще ги заселим, защото от край време живеем с честен труд.

Писано е това писмо от всички българи в Таврия и оставаме с надежда, Царю, че ще ни прибереш в Царството си.

А сега ще се молим Бог да ти даде дълги години живот и здраве, да закриля Тебе и Царството Ти от всякакви несгоди. Дано процъфтява от година на година твоят народ, дано се множат богатствата му. Дано даде Бог да бъдем заедно, с това свършваме писмото си.

Долните наши хора са упълномощени да подпишат това писмо: 

Д-р Иван Милчевски

Георги Е. Малев, селянин

Мишо Хаджийски, писател

Георги Соломонов, учител

Танас Чипчев, учител

Павел Савов, учител

Иван Иванов, учител

Иван Фуклев, учител

Васил Малчев, учител

Тодор Терзиев, селянин

Георги Върбанов

Димитър Милчевски

Райна Кочкова

Елена Милчевска, учителка

Ана Милчевска

Горните подписи и текста на писмото свидетелставам. Староста на село Инзовка: Петър Милчев.

Таврия, Украйна

20 април 1942.



Източник: bulgariamakedonia.net

1 февруари 2015 г.

Наивната и чиста истина на Сергей Сотов

В руския град Владимир, на стълбището до железопътната гара доскоро имаше импровизирана открита изложба на плакати. Художникът-самодеец Сергей Сотов бе подредил своите социално ангажирани плакати, благодарение на които получи популярност не само в провинциалния град, но и далеч извън него. В своите картини художникът по самобитен начин с чист и наивен порив порицава пороците и лошите нрави на съвременния руски човек. 



Стилът му напомня донякъде на плакатите от времето на СССР, а картината, с която става известен се нарича "Лош човек/Добър човек", след като бова открита в квартирата на арестувания и разследван противник на режима на Путин, Алексей Навални. Твърди се, че картината е била открадната от уличната изложба от местен авангардист и почитател на художника и така се е озовала при Навални. Картината добива популярност и се появява за известно време на билборди в големите градове. Така или иначе, попаднал в светлината на общественото внимание, Сотов решава да се избави от известността си и на 25 юни 2014 г., преоблечен като уличен чистач сваля и прибира всичките си картини, за които се твърди, че дори ги е унищожил.


В града където живее Сотов минава тих и мирен  човек, считан от някои за градския луд, а от други уважаван като творец и проводник на импулс за излекуване на заболялата колективна душа...

Ето и по-известните му плакати, за които са запазени изображения. 

Духът на човека и пагубното въздействие на града, който бавно асимилира жителите си...


Заплахата на медиите и компютрите...


Кой пиедестал си избирате?


Проблем, който е близък и до българската реалност - кому са нужни скъпи инфраструктурни проекти за експресни влакове? 


Лицата на младите хора говорят достатъчно добре за състоянието на държавата.


Напомняне какво е реалност.


 Какво ли би станало, ако се премахнат парите?



Модата за отглеждане на кучета в жилищните комплекси превръща собствениците на домашни любимци в кучета


Проявите на автентичност в изкуството заслужава да бъдат забелязвани и уважавани, особено когато правят опит да изразят душевни и духовни истнини, които мнозина усещат, но малцина успяват да изразят. Бихме могли да наречем този процес на изразяване чрез изкуство изцеляващ т.е. възвръщащ целостта на колективната и индивидуалната душа, която все повече се задръства от външни, плоски, еднотипни образи - реклама, медии, телевизия и по този начин се лишава от достъп до собствения си неизчерпаем ресурс на въображение и усещане за Път, Истина и Живот.
Сергей Сотов (1952)